По своята същност арбитражът е форма на алтернативно разрешаване на спор, при която се възлага на трета страна да реши всички или някои от породените между страните спорове относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. Договорът за арбитраж може да бъде сключен като клауза в материалноправен договор или като отделно арбитражно споразумение. Цесията представлява договор за прехвърляне на едно вземане от кредитор на трето лице.
На 21.02.2024 г. Върховният касационен съд прие ново тълкувателно решение, с което се сложи край на противоречивата съдебна практика по въпроса дали при прехвърляне на вземане същото преминава към новия кредитор заедно с арбитражната клауза. Въпросите, по които се произнесе колегията, са:
Според ВКС при прехвърляне на вземане (цесия) арбитражният съд, по силата на арбитражно споразумение сключено между прехвърлителя и длъжника, е компетентен да разгледа и реши възникнали спорове между приобретателя на вземането и длъжника. В случая цесионерът придобива правото на защита на прехвърленото му материално право. Въпреки че арбитражното споразумение притежава характеристики на самостоятелен процесуален договор, същото се приема за принадлежност на прехвърленото материално право, т.е. прехвърля се наред с правото на задържане, правото на избор на предмета при алтернативни задължения, както и потестативното право по чл. 134 ЗЗД.
С цедиране на вземането се променя единствено кредиторът, но изборът на арбитраж не се прави с оглед личността на кредитора, а с оглед предпочитането му от страните като способ за осъществяването на процесуална защита. След като е уредена арбитражната клауза в договора, длъжникът е приел този начин за решаване на спорове и смяната на кредитора не променя положението, т.е същата запазва своето действие.
За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, ВКС приема, че е достатъчно да е налице упълномощаване за сключване на този договор, без да е необходимо изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение. Същото има самостоятелен характер, но винаги се сключва във връзка с евентуален или вече съществуващ спор по конкретно правоотношение. Липсва правна уредба, която да изисква пълномощникът да е бил изрично упълномощен да уговаря споразумение за арбитраж, за да е валидно същото и да поражда правни последици.
При липса на ограничения в обема на представителната власт за сключване на материалноправния договор се приема, че пълномощникът може да избира и договаря във всяка насока в това число и да сключва арбитражно споразумение. Упълномощителят има възможност изрично да изключи от обема на представителната му власт сключването на арбитражно споразумение.
Настоящото изложение не съставлява изчерпателно правно становище, препоръка за действия или бездействия. То отразява единствено мнението на авторите и тяхното тълкуване на приложимото право.
Коментари