Лихвата в гражданското и търговското право - основни разлики

sasun-bughdaryan-e11Oa3kvx4c-unsplash-1170x659

Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари (или заместими вещи) трябва да престира на своя кредитор. Задължението за лихва е акцесорно задължение, тъй като предпоставя наличността на друг главен дълг. Когато става дума за лихва при търговските правоотношения, съществуват някои съществени разлики в сравнение с гражданското право.

I. Лихвата в гражданското право

Правната регламентация относно лихвата в гражданските правоотношения се съдържа в Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). Най-същественото деление на лихвата в гражданското право е на два основни типа - договорна и законна. 

1. Договорна лихва

Според чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и/или се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Kогато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи според съдебната практика се дължи само законната лихва.

Правилото на чл. 9 от ЗЗД намира израз и в чл. 240 ЗЗД, където се посочва, че “заемателят дължи лихва, само ако това е уговорено писмено”. Следователно в този случай акцесорното задължение възниква по волята на страните и по силата на договор. Вчл. 10, ал. 1 ЗЗД се установява максимален размер на договорната лихва, определен от Министерски съвет. В случай че се уговори по-голям размер, той се намалява по право до границата, определена в ЗЗД. 

Към настоящия момент Министерски съвет не е определил максимален размер на договорните лихви. Подобна липса на обща уредба относно максималния размер на договорната възнаградителна лихва води до определяне на свръхголеми по своя размер възнаградителни лихви. 

В рамките на евентуален съдебен процес съдът може да постанови нищожност на клауза при прекомерност на размера на лихвата, което би довело до неоснователно обогатяване на кредитора. Това важи и по отношение на неустойките в търговското право.  

За разлика от гражданското право, в търговското право неустойката не може да се намалява поради прекомерност. Тя обаче може да се обяви за нищожна поради противоречие с добрите нрави и неморалност. Този въпрос ще бъде по-подробно разгледан в следващата ни статия.

2. Законна лихва

Уредената в чл. 86 ЗЗД законна лихва е тази, която не е уговорена, но която произтича по силата на закона.

Между законните лихви най-важно място заема мораторната (закъснителната) лихва. Последната е уредена в чл. 266 ЗЗД. Тя е право на кредитора да получи обезщетение за забавеното плащане в пари. Този тип лихва обхваща периода от деня на забавата на длъжника до деня на плащането. Посоченият период е установен с оглед това, че през това време кредиторът не може да ползва паричните средства, които му се дължат.  Мораторна лихва се дължи винаги, когато е налице забавено плащане. Размерът ѝ се определя от МС

Годишният размер на законната лихва за просрочени задължения в лева е основният лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, а за задължения в конвертируема валута - обявеният лихвен процент на Европейската централна банка.

3. Анатоцизъм

Анатоцизмът е уговорката, че ще се дължат лихви върху изтекли вече лихви. На практика това е уговорка за лихва върху лихва. Подобна уговорка крие много рискове за длъжника, тъй като дългът за кратко време може да увеличи размера си многократно и да създаде значителни материални затруднения. Ето защо законът има отрицателно отношение към анатоцизма в гражданското право и го забранява по отношение на гражданските правоотношения (чл.10, ал. 3 ЗЗД). 

II. Лихвата в търговското право

Правната уредба по отношение на лихвата между търговци се съдържа в чл. 294 ТЗ. Според ал. 1 на разпоредбата “между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго”. Съгласно следващата алинея “лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена”. Следователно ал. 1 урежда възнаградителната лихва, а ал. 2 урежда анатоцизма. Когато се сключва търговска сделка и двете страни по сделката са търговци, лихва се дължи, дори да не е уговорена. Това означава, че ако двама търговци, които сключват договор, не желаят да си дължат лихва, то те трябва да уговорят това изрично.

Принципната разлика между гражданското и търговското право за дължимостта на лихвите се отнася до момента на възникване на лихвата. Така наречената  възнаградителна лихва в търговското право се дължи от момента на възникване на паричното задължение, а не след забавата. При забава винаги се дължи мораторна лихва, независимо от характера на паричното задължение (търговско или гражданскоправно).

ТЗ не коментира размера на възнаградителната лихва. От някои текстове, установени в ТЗ, става ясно, че ако възнаграждение не е уговорено, се дължи обичайното възнаграждение (чл. 326, ал. 2 ТЗ; чл. 356, ал. 2 ТЗ; чл. 46, ал. 1 ТЗ). Основата, на която се изчислява обичайната възнаградителна лихва са лихвените проценти, прилагани от търговските банки по паричните кредити. По аргумент на противното основание по чл. 294, ал. 1 ТЗ, в случай че едната страна по сделката не е търговец, макар че сделката е търговска, страните трябва да уговорят възнаградителна лихва, за да се дължи такава.

ТЗ предвижда още едно отклонение от общия режим на лихвите, установен в Гражданското право. Отрицателното отношение към анатоцизма в гражданските правоотношения не се проявява спрямо отношенията между търговци. Чл. 294, ал. 2 ТЗ постановява, че лихва върху лихва се дължи, стига да е уговорена. Така търговците могат свободно да уговарят олихвяване на изтекли лихви. Нещо повече, в някои случаи анатоцизмът е правило и страните трябва изрично да уговорят неговото изключване. Пример за това е случай на уговорка за текуща сметка по чл. 419, ал. 1 от ТЗ. От чл. 294 ТЗ не става ясно дали анатоцизмът е приложим само при двустранните търговски сделки или може да се прилага и при едностранните. В съдебната практика се споделя мнението, че анатоцизмът се прилага само при двустранни търговски сделки, тоест при договорите между търговци. Ако при едностранна търговска сделка се направи уговорка за анатоцизъм, последната няма да бъде действителна и няма да породи действие.

Лихвата е право, което може да бъде упражнено от кредитора. За целите на правилното упражняване са налице конкретни законови изисквания както в извънсъдебната, така и в същинската съдебна фаза.

--- 

ВАЖНО! 

Настоящото изложение не съставлява изчерпателно правно становище, препоръка за действия или бездействия. То отразява единствено мнението на авторите и тяхното тълкуване на приложимото право.

 

Екипът на адвокатско дружество “Георгиева и Джутев” предлага своите услуги за правна консултация и съдействие при необходимост от уреждане на горепосочените отношения. Свържете с нас!

Задължителната ваксинация срещу COVID-19 - мит или...
Режими на имуществени отношения между съпрузите и ...

Свързани публикации

 

Коментари

Напишете първият коментар :)
вече сте регистриран? влезте оттук
Гост
Понеделник, 20 Септември 2021

Символи

© 2018 - 2021. All Rights Reserved. Web Design & SEO by CMS Bulgaria